Всеки от нас носи своя кръст и крачи по пътя си, подобно на Христос.
При някои хора разпятието е по-голямо, по тежко, а на други – по-малко и по-леко. Въпрос на избор. А може би – на съдба.

Обикновено съизмерваме своя кръст с този на другите. Чуждите кръстове ни изглеждат по-малки и  по-поносими. Това поражда у нас чувство за несправедливост. Онеправдани, не забелязваме, че реално не знаем истинската мярка на чуждите разпятия.

Ние вървим по пътя и мъкнем своето разпятие. То, естествено ни тежи. Но най-много  ни натежава тогава, когато се срещаме с хора, които не носят разпятие. При това, същите – най-безгрижно си свиркат, сякаш не знаят, че вървят точно към самата голгота.

Тези невинни индивиди дори и не подозират, че ни добавят непоносима мъка, затова, че по някаква незнайна причина, са пощадени от Всевишния и нямат кръст.

 

 

За да коригираме огромната несправедливост, ние заклеймяваме хората, които нямат разпятие, като ги наричаме – безотговорни хора. Така приписваме на носенето на кръста качеството отговорност.

Нашата морална присъда към хората без разпятие се превръща в своеобразен кръст, при това – достатъчно тежък, с който оборудваме всеки индивид, който няма такъв.

Крайният резултат на подобно действие е ясен. Всички си имаме кръст и вървим по пътя си, досущ като Христос.

Разпятието се явява като задължителен атрибут. Може да е малко или голямо, тежко или леко, но основните му качества са две – собствено или наложено отвън.

Поуката е следната:

Ако случайно нямаме собствен кръст, най-безопасно е да имитираме, че имаме. Колкото по-тежък, толкова по-добре. За предпочитане е всякое фалшиво разпятие, пред разпятието, наложено отвън.

 

–––––

©cenimiga