Животът ни е абсолютно наша собственост и ако сме над 18 години, изглежда абсурдно да го подчиняваме на одобрението или неодобрението на другите хора. Ако го направим, гарантирано ще допуснем голяма грешка.

Независимо, че ближните ни обичат, имаме пъллното право да не се съобразяваме с техните мнения и препоръки. Нормално е, именно те да приемат спокойно нашите откази и да се съобразяват с личните ни избори.

Безспорно е, че имаме потребност да сме приемани – уважително и дружелюбно. Нашата потребност обаче,  не е задоволена, ако получаваме почит срещу компромиси със собствените ни вярвания, гледища и ценности. Те са прекалено скъпи, за да ги залагаме в припечелването на човешка симпатия.

 

 

Истина е, че хорското одобрение обичайно зависи от това, доколко самите хора са одобрителни по нрав.

Най-често критичните и осъдителните индивиди са тези, които манипулативно ни насочват към промяна, преди всичко за тяхно удобство.  Те винаги ни „ръкопляскат“ само при определени условия, изгодни за тях. Когато обаче има налице условия, става дума за търговски обмен, а не за добри взаимоотношения.

Каквото и да казват, и да мислят другите, не е вай-важният ни житейски ангажимент. Голямата ни задача е да останем верни на самите себе си. Приемането ни от останалите хора, включително и от най-близките, е по-следваща нужда – все едно дали вторична, третична или последваща.

Хубаво е, ако ближните ни признават и ценят. Нормално е и ако не го правят. Когато сме се самопризнали – сме автентични и спокойни – също като реки. Приети сме от нашите брегове и плуваме сред свои води.

 

 

 

––––

©cenimiga