Кой е престъпникът! Кой е човекът в затвора, осъден за стореното провинение?
Никой не може да каже точно кой е той?
Неговият грях може да е бил неизбежен, може да е продукт на инстинктивната му самозащита, личната му идея за справедливост, може да е чиста случайност или най-обикновена човешка глупост.
Всяко престъпление си има своя първоизточник. Когато то е преднамерено, в основата му винаги стои едно от най-мощните човешки чувства – страх. Огромен страх.
Ако изходим от истината, че човешкият страх се намира на най-противоположната и далечна точка от любовта, можем да заключим, че престъплението е плод на прекалено голямо отстояние от любовта.
Обикновено нарушителите на законите се разкриват и в зависимост от степента на греховете им, се наказват. Всичко това го приемаме за естествено.
Но ако се обърнем към основната причина за престъплението – страхът и абсолютното отсъствие на любов, това не означава ли, че ние, служейки си със страха и живеейки без любов, макар и в по-малка степен, не сме също някакъв вид престъпници, макар и в умален аспект?
Всички ние си взаимодействаме, мотивирани от най-различни чувства, много далечни от любовта. Въпреки, че официално законът не ни наказва, не сме невинни. Реално, често подхождаме към света, водени от малък, среден или по-голям страх.
Ако проследим собствените си преживявания, можем да се убедим, че най-много страдаме, когато мислим и действаме в състояния, отдалечени от милостта.
В този смисъл, всичките ни неблагополучия не са ли най-логичната присъда от „Всевишния“ или друга някоя справедлива сила? Може би всяка болка е възмездие за живот, подчинен на страх и лишен от обич?
И ако всичките тези допускания са истина, тогава нашето съществуване не е ли един своеобразен затвор? Сами се затваряме зад „решетките“, сами се ограбваме.
Отново възниква въпросът: Кой е престъпникът?
––––
©cenimiga
