Какво имаме, а не какво нямаме

Въпросът е, какво имаме, а не какво нямаме. Когато носим в себе си усещането, че имаме, сме богати. Когато носим усещането, че нямаме – сме бедни.

Дошли сме на този свят, за да поживеем за някакъв дълъг и или по-кратък срок. Странно е, че често го забравяме.

Нещо повече, приемаме неудачите, от които можем да се избавим за своя съдба. Стигаме и по-надалеч – прегръщаме примирено ролята си на мъченици и понякога даже се гордеем с неумението да подобрим своето битие.

Забързани в делниците, често отминаваме покрай простите им радости. Нехаем за най-смелите си мечти, за силата на своята вяра и за светлината на изначалната ни обич към съществуващото.

Същевременно очакваме от света да ни даде това, което смятаме, че ни е потребно, за да постигнем благополучие.

Нашите претенции нарастват и много пъти броят им несравнимо превъзхожда числеността на нещата, които получаваме от живота.

Тогава обвиняваме обстоятелствата. Ставаме недоверчиви и уплашени. Не виждаме истината, че основното и невидимото намерение на самото ни присъствие на земята, е за добро.

Продължаваме да сме обидени от липсващите парченца на собствения ни пъзел и се надяваме, че когато ги намерим, всичко ще е наред.

В търсенето на отсъстващото не забелязваме наличното. Например: Ако нямаме обувки – имаме младост. Ако нямаме нов модел телефон – имаме дом. Ако нямаме ближен – имаме себе си. Ако нямаме модерни дрехи – имаме здраво тяло. Ако нямаме път – имаме мечти. Ако нямаме пари – имаме възможности да ги придобием.

Пропускаме да забележим, че животът ни е постоянен изменчив процес от намиране и изгубване на съставките от нашата идея за него.

Безкрайните ни списъци с нещата, които нямаме, се превръщат в мотив да си ги набавим. Но прекалено голямото ни внимание към тях, в друг, невидим аспект, ограбва живота ни.

Често се чувстваме бедни, не защото сме лишени, а защото сме в мрежата на усещането за недостатъчност. Тази мрежа ни държи здраво и ни е трудно да се освободим и да почувстваме благодарност.

Най-много ни вземат излишните желания.

Обикновено, когато искаме, сме готови да даваме, за да получим. Но ако даваме терзания или парченца от душата си, това, което е отсреща, дали е толкова стойностно?

Колко често ни се случва да се разплащаме не с пари, а със себе си?

Истината е, че сълзите ни по марковите обувки са по-скъпи от тях. Новият ни телефон е евтин, ако струва нашето безсъние. Не е разумно да раздаваме собствените си ценности за неща, които струват просто пари.

Ето така ни се изплъзва умението да живеем добре.

–––––––