В концлагера – тази идеална лаборатория за изследване на човешката психика, пише Примо Леви, хората не се делят на богати и бедни, на образовани и неуки, на високи и ниски, нито по майчин език, цвят на очите или професия.

Единственото истинско разделение между концлагеристите е това на спасени и загубени. То не се определя по лагерния номер и не е написано никъде; и въпреки това е известно на всички.

Със загубените не разговаря никой, никой никога няма да им подаде ръка или да им направи някаква малка отстъпка, няма смисъл да си губиш времето с тях, защото те вече не съществуват и няма да оставят нищо след себе си, нито дори последния спомен на онези, които са били до тях в последните мигове. Загубените са сенки, чието изчезване е само въпрос на време.

Светът на спасените е само уж светът на същите бараки, на същите ограничения и на същата безизходност, всъщност светът на спасените съществува независимо и успоредно на света на загубените. Към света на спасените проявяват интерес дори онези нагоре в лагерната йерархия. Не всеки от спасените ще оцелее, в онези условия оживяването е и игра на случайности, но никой от загубените няма да остане жив.

Остават живи, пише Виктор Франкъл, друг изследовател на лагерната действителност отвътре, не най-силните физически, не най-издръжливите, а онези, които има защо да живеят.

Какво означава това на езика на Невролингвистичното програмиране? Възможно ли е да нахвърляме модел на вътрешния свят на спасените в нацисткия концлагер? Възможно ли е, като следваме стълбата на психическата дейност на човека от възприятията през убежденията и ценностите до идентичността, да се опитаме днес да моделираме идеалната психика на оцеляването? Онова, което може един човек, могат да научат всички, твърди Невролингвистичното програмиране (НЛП).

Онези, които са попаднали зад бодливата тел и не са били просто начаса изтребени, е трябвало много бързо да пренастроят своите метамодели, да пренапишат своите карти, да вземат от всички ресурси на психиката само най-полезното за оцеляването в тези изключителни обстоятелства и да изтрият всичко останало, да се опитат отново да отворят очи, отново да се изправят и отново да проходят в една вече нечовешка среда.

Първите крачки на прохождането са безумно трудни, но обикновено се случват в обкръжението на външна подкрепа, радост и достатъчно време и пространство за експериментиране. Първите крачки в концлагера са още по безумно трудни и то в обкръжение на враждебност, жестокост и липса на каквото и да е време и пространство за експеримент. В няколко кратки часа или дни вътре в теб се решава от коя страна на бариерата заставаш: от тази на спасените или от тази на загубените и това решение най-често е окончателно.

Колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи, моделът на оцеляването в екстремни ситуации изисква максимално ограничаване, а не разширяване на възприеманата информация. Преживелите концлагери пишат за пълната липса на интерес към страданията на другите. Колкото по-рано бива филтрирана излишната информация, толкова повече от оскъдната енергия успява да бъде запазена за същественото, за фокуса върху оцеляването. Със същата сила това се отнася и за конструираната, запазена от миналото и сега отново възпроизвеждана информация.

Способността напълно да се скъса с миналото, със собствения образ от миналото, с гласовете, с усещанията, със спомена за миризмите от миналото, е може би най-важната предпоставка за успешна първа крачка в света на ужаса. Възпоминанието, че някога си бил лекар, професор или директор на банка е вредно. Възпоменанието, че някога си бил човек с достойнство, добродетели и гордост е вредно в един свят, в който вече не си човек и в който то ще е източник единствено на саморазрушаващи конфликти.

На езика на субмодалностите това означава: дисоциирай се от всяко предишно възприятие, отдалечи от себе си картините от миналото, толкова далеч, че да престанеш да ги забелязваш, направи ги минимални, чернобели, беззвучни, скучни и ако можеш ги премести зад гърба си. Направи се наблюдател на техния наблюдател, конструирай вътрешен свят, в който онова минало никога не е било привлекателно, никога не е било твое и въобще никога го е нямало.

В стратегията за оцеляване всяко сравнение на себе си от днес със себе си от вчера е унищожително. Линията на времето винаги започва от новия ден или максимално от невероятния успех да оцелееш в предишните двайсет и четири часа, една добра и здрава основа за следващата стъпка: до оцелееш и следващите двайсет и четири часа. И всяка външна информация трябва да бъде пресявана като ценна и записвана или излишна и отхвърлена единствено през филтъра на това може ли да бъде полезна в конкретната задача на близкото оцеляване.

Убежденията са онези гнезда на психична организация, които обикновено са устойчиви и се изграждат върху основата на сходните преживявания и се подхранват от тези преживявания. Усилието за оцеляване изисква тотална реконструкция на света на убежденията, защото те определят вътрешните ни състояния, а с тях – и какво ще правим с непрекъснато постъпващата нова информация.

Вярването, че не е възможно да се оцелее, когато от всички страни те обгръща смъртта, привлича отвън само тази информация, която го потвърждава – а концлагерът, разбира се, предлага такава информация в изобилие.

Убеждението, че да оцелееш е задача по твоите сили, обратното, може да се превърне в център на нова, полезна организация на психиката, на мобилизиране на всички вътрешни ресурси за намиране – ден по ден и час по час – на изход.

Светът на ценностите също трябва да бъде жертван. Изследователите на лагерния живот описват пълното скъсване с понятия като добро и зло, справедливо и несправедливо, честно и нечестно.

В концлагера няма добро и злото е толкова всеобятно, че няма какво да му противопоставиш. Всеки опит за борба със злото е обречен. Злото, откъснато от своята противоположност, ще те погълне моментално, ако просто не изключиш апарата на ценностите и не оставиш нещата – каквито и да са – да се случват напълно без твоята оценка за тях.

В света на спасените, свидетелстват оцелели от Холокоста, е имало истински злодеи и добри хора. Но не това е било съществено за оцеляването, а способността да престанеш да организираш съдбата си около противоположностите на човешката ценностна система и да останеш неутрален към всичко тук и сега.

Не е ли тази схема на стратегията на човешкото оцеляване прекалено безчовечна? Бихме ли искали да се превърнем в същества с ограничени сетива, неустойчиви убеждения и пълно отсъствие на ценности? За съжаление досега не съм попадал на източник, който да разкрива промените в психичната организация на личността в концлагера от гледна точка на най-високите й стъпала: човешката идентичност и връзката с цялото човечество.

Може ли да продължиш да се възприемаш като човек, когато вече не възприемаш нищо човешки, не вярваш в нищо и нищо не цениш? Можеш ли да продължиш да възприемаш човечеството, когато вече изглежда не си част от него и никога повече няма да бъдеш? Какъв е изборът в тази ситуация?

Всъщност може би точно затова пише Виктор Франкъл. Според него оцеляват тези, които намират смисъл в живота. Важна в това словосъчетание – смисъл в живота – не е първата част, предметът на смисъла, а втората, проявата на утвърждение и възхвала на живота въпреки всичко. Единственият разрешен поглед към бъдещето, което може да не е утре и въобще да не е твое. Единственото пространство, където всичко, от което доброволно си се отказал, има правото да продължи да съществува. Единственият – и за щастие непобедим източник на устойчивост и вътрешна сила.

Оцелява, който губи всичко, за да не загуби връзката с него. Който знае, че има защо.

 Любомир Розенщайн

 

 

 

––––––-

©cenimiga