Всеки от нас носи своя кръст и крачи по пътя си, подобно на Христос.
При някои хора разпятието е по-голямо, по тежко, а на други – по-малко и по-леко. Въпрос на избор. А може би – на съдба.
Обикновено съизмерваме своя кръст с този на другите. Чуждите кръстове ни изглеждат по-малки и по-поносими. Това поражда у нас чувство за несправедливост. Онеправдани, не забелязваме, че реално не знаем истинската мярка на чуждите разпятия.
Собственото ни разпятие ни тежи най-много при срещата ни с хора, които, по някакво чудо, не носят никакъв кръст. При това, същите – най-безгрижно си свирукат, сякаш не знаят, че вървят точно към самата голгота.
Тези невинни индивиди дори и не подозират, че ни добавят непоносима мъка, по причина, че искаме да сме същите като тях.
За да коригираме явната несправедливост, ние заклеймяваме хората, които си нямат разпятие, като ги наричаме – безотговорни хора. Така, без да искаме, приписваме на носенето на кръста качеството отговорност.
Нашата морална присъда към индивидите без разпятие се превръща в своеобразен кръст, при това – достатъчно тежък, с който оборудваме всеки, който си няма такъв.
Крайният резултат е видим – така вече всички си имаме своя кръст.
Разпятието се явява като един задължителен атрибут. То може да е малко или голямо, тежко или леко, но основните му качества са две – собствено или наложено отвън.
Поуката е следната:
Ако случайно нямаме собствен кръст, най-безопасно е да имитираме, че имаме. Колкото по-тежък, толкова по-добре. За предпочитане е всякое фалшиво разпятие, пред разпятието, наложено отвън.
Обяснение: текстът е опит за пародия
–––––
©cenimiga
