Светът ни приема

Когато някой ни отказва своята любов и подкрепа, не ни лишава от нищо. Това не е загуба за нас. Не е извор на болка. Не е знак за самота.

Когато някой ни отказва любов и подкрепа, без да иска, ни поднася огромен Дар.

Дарът се състои в това, че ние, лишени от любовта и подкрепата, започваме да ги търсим навсякъде. Оглеждаме се внимателно, обхождаме всичките кътчета на живота си, вървим през най-сложните си лабиринти и така, рано или по-късно, най-сетне стигаме до себе си, до собствената си любов и признание.

Едва сега можем да се видим съвсем ясно в позицията на човек, който е изоставил себе си. Гледката е натъжаваща.

Едновременно с тъгата ни връхлита необходимостта да се погрижим за пренебрегваната ни същност, която сме предали в очакванията – някой друг да се погрижи за нея.

Тогава се вземаме в ръце. Започваме да се обичаме. Здраво. Нормално. Нашата нужда да бъдем обичани и одобрявани, си отива, за да пристигне усещането, че светът ни приема, че светът ни признава.

При положение, че целия свят ни признава – какво значение има, че някои хора не правят това?

–––––