Познаваме ли се добре? Кое е истинското ни лице?
На тези два въпроса никой не може да каже верният отговор, освен самите ние.
Нормално е в живота да се съобразяваме с оценките, които ни дават хората. В това няма нищо обезпокоително, стига да проявяваме критичност към външните мнения.
Случва се понякога да ни „удостояват“ с нараняващи квалификации, различни от истината за нас.
Най-успокояващ е фактът, че оценките на другите са субективни.
Уместно е да не слушаме гласове, които шепнат пълния или съкратения списък на наши недостатъци. Ние сме най-много този човек, който афишираме, че сме.
Само хората с добронамерено отношение към нас, са източници на верните ни характеристики.
Съществува една група важни питанки от рода на тези: „Кои сме ние?, „Какво правим?”, „Как живеем?”, които касаят само нас.
Когато разполагаме с цялото познание за себе си, е добре да оповестим на другите личната си дефиниция.
Да я отстояваме, когато е необходимо. Най-вече в случай, че някой дръзне да ни фиксира, примерно като „черна овца” или нещо друго, което не сме.
Добре е да повтаряме собствената си правда за нас – многократно, докато светът напълно се съгласи с нея.
Ние сме този човек, който заявяваме.
––––-
©cenimiga
