Личи, че сме пораснали, когато отново плачем от това, че някой не ни обича, но плачем – по-малко.

Личи, че сме пораснали, ако сме сигурни, че животът продължава. Той наистина продължава дори и за осъдения, който ще екзекутират след пет минути – все пак има още 5 минути.

Личи, че сме пораснали, когато се смеем над нещата от живота, нищо че може да изглеждаме неведоми. По-добре е да сме  усмихнати и неведоми, отколкото смръщени и умни.
Понякога се смеем и на смръщените, и се чудим – дали наистина са умни?

Личи, че сме пораснали, когато знаем, че сме изоставени – един вид „мама я няма“, но ние сме й намерили заместник и „майки“ сме си самите ние.

Личи, че сме пораснали истински, когато се разпознаваме в мравката. Малки сме, също като нея, но не измерението, а съществуването ни прави съществени.

 

–––-
©cenimiga