Личи, че сме пораснали, когато отново плачем от това, че някой не ни обича, но плачем – по-малко.

Личи, че сме пораснали по усещането, че каквото и да ни се случва – животът продължава. А той наистина продължава дори и за осъдения, който ще екзекутират след пет минути – все пак има още 5 минути.

Личи, че сме пораснали, когато се смеем безгрижно, нищо че може да изглеждаме лекомислени. По-добре е да сме  усмихнати и лекомислени, отколкото смръщени и „тежкомислени“. Понякога се смеем и на смръщените, и се чудим – дали наистина мислят?

Личи, че сме пораснали по това, че сами сме си „майка“ и „баща“, и като техни заместници се справяме много по-добре.

Личи, че сме пораснали, когато знаем, че не житейските измерения, а самото съществуване ни дава високия ръст на човешки същества.

 

 

 

–––-

©cenimiga