Всяка сутрин петлите пеят. Тяхното кукуригане разнася в пространството истината, че настъпва новият ден.

Понякога, по една или друга причина, просто не чуваме гласа на петела. Случва се и парадоксът неговото кукуригане да ни настигне след доста години и закъсняло да разберем, че то е оповестявало отминало вече утро, което неосъзнато сме пропуснали.

Ако съпоставим гласът на петела с гласът на човешката ни болка, виждаме, че общото между тях е сигналът, който излъчват. Този сигнал е предназначен да ни каже нещо съществено, което е добре да чуем.

Докато петелът, колкото и дълго да кукурига, все някога – млъква, нашата болка обикновено остава в нас и продължава да ни напомня за себе си. Нейното присъствие винаги е оправдано. Тя не се интересува от факта, че никак не я обичаме.

Ако разгледаме собствената си болката по-детайлно, можем да вникнем в скрития й смисъл.

Ако се вслушаме в нея, можем да доловим гласът на нейните правди:

 

 

1.
Често пъти болката влиза в ролята на изострено, шесто сетиво, което смъква фалшивите воали на заблудите и ни връща в собствения ни път.

2.
Болката ни съобщава точното местонахождение на някой важен аспект, който незаслужено пренебрегваме.

3.

Страданието, малко или голямо, винаги е послание, че ни е нужна – малка или голяма промяна.

4.
Болката ни предоставя правото на избор: Да я променим или да преобразуваме отношението си към нея.

5.
Болката е изпълнена с безусловно съгласие. Тя е там, където я сложим и има размерите, каквито й придадем.

6.
Тя признава силата ни и обещава, че ако я превъзмогнем, ще спре да боли.

7.
Болката е съобщение на непонятен език, което може да се разчете само с мъдрост.

8.
Болката е ловък крадец. И щедър дарител.

9.
Тя е временна спирка. Не е надеждно да се използва за дом.

10.
Болката е стълба, която води надолу – пораженеца, нагоре – победителя.

 

––––––

©cenimiga