Всяка сутрин петлите пеят. Тяхното кукуригане разнася в пространството истината, че настъпва новият ден.

Ако съпоставим гласът на петела с гласът на човешката ни болка, виждаме, че общото между тях е сигналът, който излъчват. Този сигнал е предназначен да ни каже нещо съществено, което е добре да чуем.

Докато петелът, колкото и дълго да кукурига, все някога – млъква, нашата болка обикновено остава в нас и продължава да ни напомня за себе си. Нейното присъствие винаги е оправдано. Тя не се интересува от факта, че никак не я обичаме.

Ако разгледаме собствената си болката по-детайлно, можем да вникнем в скрития й смисъл.

Ако се вслушаме в нея, можем да доловим гласът на нейните правди:

 

 

Болката е регулировчик, който ни връща на нашия път.

Болката е нова географска точка от картата на живота ни, която ни дава опит.

Болкате е звън с послание за малка или голяма промяна.

Болката е тест за нашата сила.

Болката винаги е временна спирка. Неподходящо е да се използва за дом.

Болката е стълба, която води надолу – пораженеца, нагоре – победителя.

 

 

––––

©cenimiga