Винаги, когато правим преценка на самите себе си е добре да отчитаме мярката, с която се оценяваме.

Често се случва да съпостяваме своя ръст с нечие завишено изискване.

Ако примерно искат от нас да сме „космонавти“, а ние по обективни причини не можем да излетим в космоса, това не ни прави неспособни, колкото и да ни казват, че сме такива. Ние сме съвсем способни в други области и ако хората не отчитат нашите качества, си е абсолютно тяхна грижа. Толкова.

Същото се наблюдава и при любовните връзки.
Например, единият партньор желае другият да съответства на идеята му за съвършен партньор.

 

 

Когато въпросният друг е изпълнен с голяма любов, с готовност тръгва да осъществи идеята.

Омаян от силното си чувство, той не осъзнава, че така изоставя най-важното – самия себе си. Изобщо не разбира, че тръгва по пътя на загубата на своята автентичност. В опита си да бъде идеален – живее, чувства и мисли несвойствено. Фокусира се единствено към потребностите на човека до себе си. Надява се да го види щастлив и доволен. 

Така минава много или малко време, през което полага неимоверни усилия да постигне недостижимото. Неговите старания обикновено са безрезултатни. Каквото и да направи – не е достатъчно. Това го обезсърчава и го води до угризения пред взискателния партньор, както и пред самия себе си.

Въпросният друг не вижда най-очевадното – истината, че всички хора са преди всичко несъвършени. Че съвършен човек просто не съществува.

Когато някой ни се сърди, че не сме по неговия особено висок вкус, това е по-скоро нереалистично очакване.

Истината е, че този някой е обиден не от нас, а от завишената си идея. Източникът на неговото недоволство не сме ние, а свръхочакванията му към нас. Толкова.

 

 

––––––-

©cenimiga