Както и да живеем, един ден се случва най-важното събитие – да разпознаем нашето най-близко човешко същество. Срещата ни е знаменита, светът е повече от прекрасен и сме много щастливи.

Нашата любов ни носи сигурност и вярваме, че „както денят си личи по сутринта”, така и от началото на нашата връзка може да се съди за нейния по-нататъшен и несъмнено – щастлив развой.

Светът ни изглежда съвършен и е повече от неуместно да се попитаме, дали наистина сме готови за любовта?

Случа се обаче да сме неведоми и да не знаем, че съществуват взаимоотношения, които се наричат любов, а на практика нямат нищо общо с нея. 

Добре е да сме внимателни в следните аспекти:

1.

Не може да смятаме, че ни се полага „еди-каква” си любов. Тя е такава, каквито сме ние. Любовта може да е изключителна, ако ние сме изключителни. Истинска е, ако и ние сме истински

2.

Не бива да очакваме от ближния ни човек да ни донесе всичко хубаво, което по подразбиране ни се полага. Винаги трябва да отчитаме, че това, което получаваме е резултат от взаимност, която включва и нещата, които ние самите даваме, и за които носим лична отговорност.

 

 

3.

Нямаме право да искаме скъпото ни същество да ни обича повече. Колко ни обичат, не е наш ангажимент. Ако ние обичаме повече, това е наш избор.

4.

Не трябва да искаме от своето другарче, това, което не може да ни даде.

5.

Не е наша задача да коригираме светогледа на близкия си човек, негова е.

6.

Неприемливо е, в името на любовта ни към своя скъп човек да приемаме редица неудобства. Това е влизане в ролята на жертва.

7.

Грешно е да обсъждаме несъвършенствата на ближния с други хора. Това е признание, че изборът ни е несъвършен.

8.

Престъпно е да оскърбяваме своето другарче. Още по-престъпно е да го обвиняваме. Когато става дума за двама, вината едва ли е единична.

9.

Да помним, че съюза с близкия ни човек е просто едно доброволно сътрудничество.

 

©cenimiga

 

–––-