Животът ни е абсолютно наша собственост и ако сме над 18 години, изглежда абсурдно да го подчиняваме на одобрението или неодобрението на другите хора.

Ако го направим, гарантирано ще допуснем голяма грешка.

Независимо, че ближните ни обичат, имаме пъллното право да не се съобразяваме с техните мнения и препоръки. Нормално е, именно те да приемат спокойно нашите откази и да се съобразяват с личните ни избори.

Безспорно е, че имаме потребност да сме приемани – уважително и дружелюбно.

Нашата потребност обаче,  не е задоволена, ако получаваме почит срещу компромиси със собствените ни вярвания, гледища и ценности. Те са прекалено скъпи, за да ги залагаме в припечелването на човешка симпатия.

 

 

Истина е, че хорското одобрение обичайно зависи от това, доколко самите хора са одобрителни по нрав.

Понякога критичните индивиди незабележимо ни насочват към промяна, преди всичко за тяхно удобство.  Ръкопляскат ни само при определени условия, които са изгодни за тях. При наличие на подобни условия, вече става дума за търговски обмен, а не за добри взаимоотношения.

Каквото и да казват, и да мислят другите за нас, не е вай-важният ни житейски ангажимент. Голямата ни задача е да сме верни на себе си. Приемането ни от ближни далечни хора, е по-следваща нужда – все едно дали вторична, третична и прочие.

Хубаво е, ако другите ни признават и ценят. Нормално е – и ако не го правят.

Единствено самопризнанието ни прави автентични – също като реки. Имаме ли го – сме приети от своите брегове и плуваме в наши води.

 

 

 

––––

©cenimiga